Първата кукла за мен. Новогодишна история
– Търсите ли някаква конкретна кукла?– попита с усмивка майсторът със сиви бакенбарди. Поклатих глава. - Просто гледам. - Влез. Той посочи работилницата за меня, която беше скрита зад паравана. Имаше море от кукли... части от тях, недовършени костюми, маски, толкова смешни, че се засмях весело, когато ги доближи до лицето си.
- Виж - той извади фигура на звезда с телескоп и в синьо наметало. – Това е мъдра кукла. Вземи го. Какво друго може да даде мъдрост, ако не звездите? Преди няколко месеца бих го купил без колебание. Толкова много исках да намеря смисъла на живота, че го търсих във всичко: в книгите, музиката, разговорите. С хора, които среща за първи път или познава цял живот.
Но сега, на този ден на Нова година, отлагах по някаква причина и той, приемайки това като отказ, вече изваждаше Колумбайн от кутията в огнено наметало върху карирана рокля. - Тогава този. Не можете да си купите мъдрост, ако не сте готови за нея. Но можете да се приемете такива, каквито сте в действителност. Тя, - той кимна към куклата, която подигравателно повдигна вежда, сякаш готова да каже нещо саркастично, - ти си, нали?
мълчах. Странен човек. Изглежда, че трябва да му отговорите веднага, без да отлагате нито секунда. Защото вече държеше в ръцете си мургава танцьорка. Полугола, тя падна на един крак, а в него се скритолкова много сила и движение, сякаш всички жени от нейното племе, танцуващи от векове край огъня, бяха въплътени в една фигура. - Липсва й земята и всички живи същества, които бяха изгубени. Хората са се научили да плачат и да крещят, когато са преизпълнени с чувства. Научен да вижда истинската красота. Тази жена - той нежно прокара пръст по тънката шия на куклата, запечатана в пръстени - знае как да чувства и да страда. Вземи я. Не знам дали си надраснал себе си или просто не искаш да се приемеш, но щом й отказваш - той кимна към Колумбайн, - значи нямаш достатъчно сили. Дали да направи крачка напред или да спре.
Изведнъж се обърках: за миг си помислих, че точно сега ще ме убеди. И няма да мога да си спомня от кого наистина имам нужда. - Благодаря, но аз... вече избрах. От самото начало. Там. Той е там в ъгъла.
Завлякох майстора обратно в магазина. И изведнъж се уплаши, че може да се купи. Или вземете. Или изведнъж той просто се отказа от мен. Не, не се отказах... Седнах. Малък и незабележим. Заровен в нечия кадифена пелерина, на челото му падна шапка.
Старецът уморено се приближи до тезгяха и взе куклата в ръце. — Този?Момчето ме погледна с големи светли очи. Всяка черта от недотам съвършеното му лице изглеждаше преобразена от живота. Широки скули, драскотина по бузата и дори самото лице, сякаш загоряло (просто дървото потъмня от времето), бяха живи.
Чаках го от детството. Когато се преместихме от място на място и приятелите нямаха време да се доверят, вярвах само на него. Влюбен в неговата честност и разпуснатост, смеха и загрижеността за близките му. Всяка вечер гледах звездното небе и чаках той най-накрая да погледне през прозореца и да каже: „Здравей!“. Не ми беше трудно да чакам, нито тогава, нито сега – на Нова година. предиче и двамата не се страхувахме от времето. Тогава се казваше Питър Пан. А сега... - Как се казва? - Не знам. Това е първата ми кукла. Вечното момче.
Майсторът се облегна на вратата, водеща към работилницата, и ме погледна с някаква радостна изненада. - Знаеш ли, наистина съм грешил само два пъти в живота си. Първият – когато заложи всичките си пари, че веднага ще бъде купен. Но от четирийсетте кукли, които пуснах за продажба тогава, само той беше останал на тезгяха. Това е първата ми кукла. - А второто? Тогава ли го избрах? Старецът изведнъж се усмихна. Така че бръчките му прорязаха лицето му с лъчи и това направи усмивката му лукава и упорита. - Не. Когато той те избра.
Авторът е Юлия Довхих
Тази статия е от рубриката: Интересно за Нова година
Вижте също: